Chapter Text
– Добре ли сте? – попита тихо Хуберт.
Каролине примигна, сякаш събудена от някакъв сън, и се усмихна смело.
– Какво? Да, да... Разбира се... Пристигнахме ли? Благодаря, че ме докарахте... – тя слезе от колата. Той се поколеба една секунда, но накрая я последва, проклинайки се, задето не знаеше какво да направи за нея. Госпожа Фукс беше силна жена, но бе очевидно, че днешното произшествие я е разтърсило.
– Сигурна ли сте? Може би е по-добре да... поговорите с някого или нещо такова...
– Имате предвид психолог? – погледна го тя изненадано и усмивката ѝ стана по-искрена. – Мислех, че не признавате тези неща.
Хуберт сви рамене.
– Не мога да се закълна, че помагат, но може би така ще се почувствате по-добре.
Тя се замисли за момент и на лицето ѝ отново се появи сянка. Болеше го да я вижда такава, така притеснена и разстроена. Обикновено тя грееше, широката ѝ усмивка му липсваше...
– В крайна сметка това е най-важното, нали?
– Е, да, но... сега няма с кого да говоря, нали? Никой психолог не работи по това време – отбеляза Каролине.
Ключовете паднаха от ръката ѝ. Той я изпревари, навеждайки се да ги вземе, и после леко погали ръката ѝ над лакътя. Стори му се естествено, подходящо. Но в очите ѝ проблеснаха сълзи и тя прехапа устна, сякаш се спираше да не заплаче. По дяволите, не трябваше ли да я докосва? Само искаше да помогне...
– Хуберт... – прошепна Каролине и Франц разбра, че тя не е разстроена заради него. – Не мога да спра да мисля за това... Какво щеше да стане, ако не бяхте дошли с Гирвиц? Онзи мъж щеше ли да убие Леа и мен?
– Не, нямаше – каза ѝ той веднага; беше почти сигурен, че е вярно. – Ако смяташе да ви убие, нямаше да си слага маска.
– Но той направо полудя, когато му казах, че тялото на баща му не е там... Имах чувството, че щеше да ни убие само защото беше ядосан и не знаеше какво да прави.
Хуберт гледаше уплашеното ѝ изражение и искаше повече от всичко да бе успял да ѝ спести това преживяване. Ако само с Гирвиц се бяха сетили по-рано кой е убиецът... Ако бяха разрешили случая, преди той да нахлуе при нея...
– Не вярвам, че щеше да ви убие. Той е страхлив и вече беше поел голям риск с убийството на втория си баща. Нямаше никаква причина да ви убива, а това само щеше да утежни положението. Той е влязъл, когато ви е нямало, нали? Изобщо не е искал да се конфронтира, дори не е имал оръжие. Ако не бяхме дошли тогава, той щеше сам да избяга.
Каролине преглътна и кимна, но все още изглеждаше толкова стресирана, че сърцето му се късаше при гледката. Бавно, против здравия си разум, той сложи ръце върху нейните. Каролине изхлипа сподавено и се притисна към него, ръцете ѝ се увиха здраво около тялото му, сякаш я беше страх той да не изчезне някъде. Хуберт я прегърна предпазливо - сега не защото се боеше да не премине някаква граница, а защото не можеше да повярва, че я усеща толкова близо до себе си, и то толкова скоро, след като тя го беше целунала.
Добре де, не беше истинска целувка, но за него беше достатъчно истинска. Нежният, интимен жест го беше изненадал толкова много, че той напълно се обърка. Адски много искаше да приеме поканата ѝ и за миг напълно забрави, че има работа за вършене. Дори тогава се изкушаваше да остави Гирвиц сам, но беше пределно ясно, че Гирвиц нямаше да се справи с наблюдението, без да прецака нещо. Той беше като малко дете през повечето време - трябваше да бъде стриктно наблюдаван и контролиран. И нямаше кой друг да го прави, освен Хуберт - на Ридл можеше да се разчита още по-малко. Кристина и Кайзер предпочитаха да не излизат от участъка и нямаха почти никакъв практически опит на улицата. Не, той трябваше да отиде...
Колкото и да не му се искаше да откаже поканата на госпожа Фукс.
А сега тя беше в ръцете му, търсейки закрила и утеха в него, носът му бе заровен в косата ѝ, ухаеща на мед, тихите ѝ хлипове постепенно се превръщаха в нормални, дълбоки въздишки, топлината ѝ го караше да осъзнае, че той самият е измръзвал от студ.
Но това не беше студ, който можеш да прогониш с яке или одеяло... Този студ беше вътре в него, а Каролине току-що го беше прогонила, точно както Хуберт прогони нейните страхове.
Не можеше да каже колко дълго стояха така. Той, който не обичаше да се прегръща, нито да показва емоции, не искаше да се дръпват, нямаше нищо против да я държи в обятията си и от време на време да гали гърба или косата ѝ, да усеща близостта ѝ, дъха ѝ върху кожата си, топлината ѝ.
Когато тя се дръпна, изражението ѝ вече не беше така измъчено, на устните ѝ имаше лека усмивка.
– Благодаря ви – прошепна още по-прочувствено от вчера. Хуберт се прокашля и кимна.
– Няма защо. Е, тогава...
Понечи да отстъпи към колата, но внезапно спря. В очите на Каролине се появи паника и тя сякаш инстинктивно протегна ръка да го задържа.
– Какво има?
– Нищо. Аз... – на слабата светлина от уличната лампа му се стори, че тя се е изчервила малко. – Всичко е наред. Просто осъзнах, че не искам да оставам сама. Чувствам се... прекалено напрегната... не знам... как да се справя с това – веждите ѝ се приближиха, сякаш тя се ядосваше на себе си заради начина, по който се чувстваше.
Франц несъзнателно вдигна ръка и докосна бузата ѝ. Никога не я беше докосвал така, но сега му се стори съвсем нормално да го направи.
– Добре. Тогава ще остана тук. Сигурно мога да легна на дивана, нали?
По лицето ѝ се изписа истинска изненада.
– Хуберт... Да, но не е нужно...
– И без това съм уморен – възрази той, усмихвайки се леко. – Нямам сили да карам до вкъщи. Ще ми направите услугата да ме пуснете да спя на вашия диван, нали?
Каролине също се усмихна.
– Разбира се... Но наистина не е нужно.
Само че той виждаше колко е облекчена, макар тя да се опитваше да го прикрие. Значи беше нужно - не само за нея, но и за него. Знаеше, че няма да може да си отиде вкъщи и да спи спокойно, след като тя е изплашена и се нуждае от него.
– Напротив, много съм уморен – Франц се направи, че се прозява дълбоко. – Още малко и ще заспя прав.
Сега тя се засмя, макар че притеснението още се усещаше дори в смеха ѝ. Предаде се и го пусна да влезе, казвайки през рамо:
– Съжалявам, не е много подредено...
– Няма значение.
Наистина нямаше. Разхвърляните ѝ вещи и сумата неща по мебелите само го накараха да почувства, че тази къща е дом, че тук живее някой. В неговата не беше така, защото той почти не се задържаше там. Макар че живееше в къщата на родителите си от цял живот, само след пет минути в дома на Каролине се почувства много по-уютно, отколкото там - а тя всъщност заемаше тази къща само от няколко години.
Хуберт "преодоля" умората си и ѝ помогна да направи горещ шоколад. Беше лудост да пият такова нещо посред топлото лято, но тя имаше нужда от нещо успокояващо и щом ѝ се пиеше горещ шоколад, Франц с радост щеше да ѝ го осигури.
Дори се накара да пие от своята чаша, за да ѝ прави компания, и установи, че съвсем не е лошо. Почти не забеляза кога изпи своята порция, докато с Каролине говореха, седнали на удобния ѝ, макар и тесен диван. Искаше му се да я отклони от тъжните мисли, затова ѝ разказа как Кайзер се беше озовала заключена в архива и бе водила разпит от там. Разказа ѝ също така и за опитите на Леа да "помогне" в разследването, докато се бе наложило да я водят със себе си. И му стана приятно, че успя да я разсмее няколко пъти и отново можеше да види обичайната топла, искряща усмивка на лицето ѝ.
– Понякога ми се иска да бях станала полицайка, само и само да можех да участвам в разследванията заедно с вас – каза тя весело. – Това наистина не е за изпускане.
– Но вие участвате. Без вас изобщо нямаше да откриваме никакви убийци, дори нямаше да знаем какво търсим – напомни ѝ Хуберт.
– Може би е така – тя му се усмихна някак плахо. – Господин Хуберт... Благодаря ви, че останахте. Не знам какво щях да правя без вас.
– Чак пък толкова – измърмори той, защото не знаеше какво да каже. – И стига с това "господин Хуберт"... познаваме се вече толкова време. Не е нужно да си говорим така официално – предложи импулсивно.
– Значи... да те наричам Франц? – попита Каролине уж предпазливо, но той видя весели искрици в погледа ѝ и се подсмихна.
– Не. Можеш да ме наричаш Хуберт.
– Ридл те нарича Хубси – спомни си тя. – Струва ми се... Прекалено несериозно за теб.
– А как да те наричам аз? – гласът му се поколеба, издавайки частица от вълнението, което го обзе. Вече нямаше съмнение - отношенията му с нея се променяха.
И най-странното беше, че той, който никак не харесваше промените, изпитваше само доволство при тази мисъл.
– Каро. Каролине – нейният глас беше тих.
– Каро – опита Франц. Беше толкова хубаво да я нарече така.
– Хуберт – прошепна Каро. – Благодаря ти. За всичко.
Той кимна сериозно. Тя затвори очи и се наклони към него, облягайки се на гърдите му. Франц я прегърна закрилнически и въздъхна дълбоко - тиха, доволна въздишка, която се сля с нейната.
Хуберт също затвори очи. Тишината ги обгърна като одеяло. Нямаше нужда да говорят повече. Самата им близост казваше всичко, което беше нужно...
Когато той отвори очи, вече беше светло и сивотата на небето се бореше с изгряващото слънце. Освен това обаче нищо не се беше променило. Хуберт продължаваше да лежи на дивана, а Каролине беше до него, в прегръдките му, с лице, облегнато на гърдите му. Той се усмихна и с нежелание хвърли поглед към часовника на стената, за да въздъхне облекчено, осъзнавайки, че не се налага да бърза за работа - имаше достатъчно време.
Каролине явно усети слабото му помръдване и очите ѝ се отвориха, взирайки се с изненада в лицето му.
– Хуберт! – възкликна тя радостно. – Останал си!
– Разбира се – измърмори той. – Нали ти обещах?
– Мислех, че може да си тръгнеш, когато заспя – призна Каролине. – Все пак не си длъжен да оставаш при мен...
– Напротив – прекъсна я Франц. Погали бузата ѝ с пръст, почти както беше направил вчера - но сега имаше нещо различно в движението, в свободата да я докосва. Вече не се колебаеше дали има право, нито го правеше несъзнателно. – Длъжен съм.
Руменина покри бузите ѝ, когато тя осъзна думите му, а усмивката ѝ стана още по-щастлива.
– Извинявай, че те оставих да спиш така... Сигурно не ти е било много удобно...
Хуберт се замисли, че би трябвало да го болят костите от спането в тази поза, да се чувства схванат, неотпочинал - но нямаше нищо такова. Когато се събуди, само щом я усети в обятията си, по тялото му се беше плъзнало блаженство. Не помнеше откога не се беше будил в такова добро настроение.
– Напротив. Беше ми изключително удобно.
Тя се усмихна още по-широко.
– Добре. И аз спах чудесно. Много по-хубаво от обикновено.
Той се канеше да каже още нещо, когато телефонът му започна да звъни. Беше го оставил на масата, но и от тук виждаше името - Гирвиц. Изруга тихо.
– По дяволите. Знаех си, че нещо толкова приятно не може да продължи дълго.
– Няма ли да вдигнеш?
– Не още. Първо ще закусим. В шест сутринта не може да е въпрос на живот и смърт.
Все пак, по нейно настояване, той говори с Гирвиц, докато Каролине приготвяше нещо за закуска. Миризмата на гофрети се понесе из въздуха и съвсем разсея Хуберт от дърдоренето на Гирвиц.
– Е? Какво има? – попита Каро, когато Хуберт затвори.
– Какво, обичайното - някакви хлапета снощи хвърляли бутилки в градината му или нещо подобно. И после, естествено, намерил някакво тяло наблизо. Човекът се оказал жив, но очевидно е бил нападнат.
– Обичайното – въздъхна Каролине. – Можеше да се очаква. Когато се преместих тук, имах съвсем друга представа за живота на село!
Хуберт се ухили.
– В Хамбург могат само да си мечтаят за такива нива на престъпността, нали?
Тя се разсмя и сложи на масата две чинии с гофрети, от които още се вдигаше пара. Стомахът му стръвно изръмжа и едва сега Франц си даде сметка, че изобщо не беше ял от вчера към обяд, когато с Гирвиц бяха спрели в пекарната, преди да отидат за първи път до патологията. Тревогите по Каролине след това напълно бяха засенчили всичко останало, включително глада.
За щастие се оказа, че Каролине е добра готвачка - нещо повече, не помнеше друг път да е ял толкова вкусни гофрети. Дори кафето му се услади повече от обикновено.
– В такъв случай може ли първо да минем през болницата? – попита тя. – Тъкмо ще видим как е жертвата и дали можеш да я разпиташ, а аз ще проверя как е Леа. Може би не трябваше да настоявам да остане там още една нощ, но предвид всичко, което стана...
– Разбира се, че може. Ти беше права да искаш да остане още, след като тя си тръгна предварително. А и на нея стресът сигурно ѝ се е отразил.
Каролине се усмихна.
– Леа беше много по-спокойна от мен. Тя не преживява нещата така драматично... освен това е по-млада.
– Нима? Ако не знаех, че си ѝ майка, щях да помисля, че сте сестри.
– Стига глупости...
– Говоря сериозно.
Тя не издържа и се засмя. Беше се преоблякла в жълта тениска и дънки и изглеждаше невероятна млада - може би за това нямаше специална причина, а може би и тя като него тази сутрин се чувстваше прекрасно. Хуберт хвърли поглед към измачканата си униформа, сещайки се, че той самият не изглежда съвсем представително - но нямаше какво да направи, това беше положението. Какво от това, че Гирвиц може би ще се досети, че не е спал в дома си? И без това сигурно вече беше забелязал, че Хуберт и Каролине се сближават - нали вчера видя червилото ѝ, което Франц не поиска да изтрие от кожата си, точно като някой глупав влюбен. Тогава не му пукаше, а сега още по-малко го тревожеше мнението на Гирвиц.
Сутринта беше прекалено хубава, за да се тревожи за каквото и да било.
След закуската Каролине тръгна първа към вратата. Завладян от някакъв импулс, също като снощи, Хуберт я спря, преди да излезе, и бавно я привлече към себе си. Не искаше тази съвършена сутрин да прикючи, без да я е целунал. Една част от него още не беше сигурна - въпреки всички доказателства - дали тя няма все пак да възрази, но блясъкът в очите на Каролине изтри колебанията му до едно.
Хуберт обрамчи лицето ѝ с длани и я целуна нежно - така, както беше искал да направи още по-миналата нощ, ако трябваше да е съвсем честен. Каро опря тялото си в неговото, слагайки ръце на раменете му, и простена ниско и доволно.
– Налага ли се да ходим на работа? – промърмори тя и се усмихна.
– За съжаление да – той напълно споделяше настроението ѝ. Обви ръка около кръста ѝ, за да я притисне в себе си. – Но за наше щастие пътят до болницата е дълъг, а ние имаме само една кола. А довечера можем да изпием онова червено вино...
– Непременно ще го изпием – потвърди тя малко задъхано. – Така де, все ще ни остане време и за това.